Аз препуснах бързо към свободното място във вагона. Странно, че още не го бяха заели не го бяха видели бабичките, не го бяха издирили студентките, не го бяха завладели с бой младите момчета, приличащи повече на бронетранспортьори, отколкото на хора с човешка същност.
Седнах, въздъхнах и обходих с очи съседите си. От едната страна – спяща жена с палто от нутрии, с кожена шапка, скрила челото й, в ръката си с вестник, сложен непрочетен. Спи щастлива и доглежда последния си сън. Може да е за любов, а може да е и за зелева чорба или за борш. От другата ми страна – лице от кавказка националност. Красиво, младо!
Къде ли отива с метрото? Той трябва да е в планината, на кон, през планински проход да се провира към любимата си. И тя, притворила очи от смущение или от страх, изведнъж да види в него храбрия ездач на буйната си радост. Пристигна! Дойде на кон! Кражба ще има – за любовта! Ще я направи своя любима жена и ще заживеят за славата на бащиния му род.
Пред кавказеца на пода стои голяма кожена чанта. Навярно носи в нея стока за пазара. Но, едва ли. Пазарниците използват чанти направени от мушамян, сив, на тесни ивици плат. Такава чанта е опознавателен знак на днешния търговец, който не е в малко пристроено магазинче, а се е приспособил към улично-пазарната амбуландщина. Зимният вятър да го духа, лятното слънце да го пече, дъждовете на три сезо- на в годината да го поливат безпо- щадно той си стои с нея и гледа в очите на жертвата – купувача. Но не за търговците е думата…
Чантата на кавказеца има вид на полуспортна чанта. Полу – защото в нея може да се помести всичко необходимо за футбола, хокея, джудото и прочие, но такива чанти се ползват и от учащите се да нахвърлят в тях книжки, тетрадки и всичко, което е мило на юношеското сърце. В домакинството тези чанти също играят определена роля. Обикновено мъжете ги носят гордо, показвайки с целия си вид: по света върви човек, който храни семейството си. Носи за вкъщи или от вкъщи – на някои жени, както им про- върви. Жените също обичат та- кива чанти: леки, но затова пък събиращи много нещо. Върви дама с тежката чанта и сърцето й е радостно: купила, доставила, взела, намерила е, сега ще обезпечи мъжа си с всичко необходимо. Мъкне бедната тя това чантище и ръцете й се разтягат до земята, а пръстите й изтръпнали – не може да се изправи и гърбът й е превит: още малко като че ли на всяко клонче ще се поклони. Тежък е животът на жените – обикновените, без мъж-бизнесмен, без неговата „тойота–мерцедес” или друга някаква японо-немска марка.
Всъщност, аз се отклоних. На нутка за осъзнаването на страха. Лицето с кавказка националност се вози във вагона на метрото с голяма черна чанта в спортен стил. Какво има в тази чанта? Аз разсъждавам – аз съм просто, жена, без мъжбизнесмен, без японско-немска кола, бързаща за работа към осем и тридесет, за да мога активно да се проявя там до пет часа, да се впусна после по магазините и след това в кухнята да приготвям семейната вечеря, после да мия съдовете, да поседя пред телевизора, между другото – да угаждам на мъжа си и да му създавам добро настроение, да удовлетворя неговите потребности и накрая да потъна в блажен сън, на когото само си оставам почти пълна стопанка. Ако сънят ми, разбира се, не се изкриви и не ми подари нещо от филмите на ужасите. На мен – такава жена – ми е ясно: в чантата има взривател, ки- лограм тротил, опаковани гвоздеи и винтове за по-голям ефект. Цялата тази адска смес ще се разлети мигновено с едно пламване, след което от мен нищо няма да остане – все пак не- що ще остане, но то ще бъде разкъсано, овъглено, окървавено и напълно невъзможно да се събере.
Кажете ми: „Миличка, излекувай се най-после от тези мисли”. По-добре е да кажете: „Милички, руски жени – московски, питерски, калужки, красноярски, жени по цялата матушка Русия, лекувайте се навреме!”. И тогава ние ще отговорим: „Всички ние трябва да се лекуваме – във всяка къща и във всяко селце и град, участващите и неучастващите в многогодишната кланица, трагично установила се в нашата страна, всички, които я поддържат на думи и на дела, и тези, които не я поддържат! По всеки от нас е ударила тази война!”
Ето че седя аз до кавказеца и неговата страшна чанта. И мозъка му е необходима ми да се самовзриви.
Седя и не ставам, не замина вам и не се връщам.Отивам по- нататък и за всеки случай се прощавам с тези, които обичам. Първо на първо – с баща ми. Той е още жив и със здрава па мет, има силен дух и се добли жава до осемдесетте. През Отечествената се е сражава за Родината. В неговата рота кой ли не се е сражавал рамо до ра мо с руските войници. Имало е киргиз, таджик, чеченец, грузи нец. Всички те, отбелязвайки Победата, ежегодно се срещаха в нашия дом. От детството си помня чичо Алихан, винаги спорещ с баща ми за справедли востта за заточаването на паднал, а търсил семейството си в степите на Казахстан. На мен, тогава глупаво момиченце, не ми беше ясно как този кавказец живее в Казахстан. И никой не искаше да ми обясни.
Поглеждайки с очи настрани, баща ми между другото отсече: „Той се оказа нужен там – и после, гледайки ме втренчено, решително допълни – Родината го изискваше!”. Чичо Алихан умря преди двадесет години без да доживее ни да се върне на ба- щината си земя, ни да види ужасната война, разразила се между нашите народи.
А моят баща живее на село – печка си пали, вода от самовара си носи, с кучетата понякога ще си постреля и с някакъв Борю- сов разговори ще води. Не може да разбере какво стана и защо е рухнал света „труда и щастието” крепостта, в която сляпо е вярвал. „Татко, да отидем в гра- да. – моля го аз – Заедно ще живеем.” „Не. – отвръща той – Тук аз сам съм си стопанин, тук е простор, тиширазсъждавам: да стана и да оти да на другия край на вагона – няма да ме спаси! Да сляза от вагона и да изчакам следващия влак? А, ако тук нищо не се слу- чи, но лошото стане изведнъж в онзи влак, който ще дочакам? От такъв страх като заек в гора- та, по вагоните няма да се наскачаш. Остава ми да се надя- вам, че „Аллах е велик” и няма да позволи на този красив, не компенсационна справедливост. Малко пари е възможно да получиш. Но ще върнат ли те семейството ти, работливата другарка, гледания ти дом, спокойствието и увереността в утрешния ден? Ние с теб, Паша, добре живяхме. Е, спорехме понякога, наистина, аз подвиквах по тебе, демонстрирах недоволство от недодялания си мъж. Но в душата си винаги знаех: ти за мен си най-похватен, ти си един-единствен! И болката ми, и радостта ми, и щастието ми, и любовта ми!
Какво е любовта? Хубаво е да я чувстваш, когато живееш в богаташки дом, необременена с вечните грижи, обслужвана от маски и масажи, пременена в модните общи съждения- еднодневки. Веднага, изведнъж такава любов олеква, когато са- мо едно от изчислените условия пропадне. „Ето, нея я имаше и я няма.” – както се пее в пе- сента.Да обичаш, това значи – в мъка и в радост да сте заедно, в печал и в щастие – каквото съдбата поиска – от нея не мо- жеш да се скриеш. Това е съвместната грижа за децата. Това е общото желание да се живее и да се преживява всичко заедно, каквото и да е то! Не знам, Паша, отговарям ли аз в твоите очи на възгледите ти за любовта. Самият ти, отговаряш точно на моите възгледи. Сега ще ти се наложи сам нашата лю- бов по земята да носиш. Изви- нявай!
Катенце, дъщеричке моя, не- дорасла. Колко години вече ти- чаш по земята, мислейки се за възрастна. И не само ти се мислиш за такава, и другите го виждат. Само аз знам какъв камък от неувереност е скрит зад видимо здравия ти и борбен дух на девойка, смееща се високо, красавица. Извинявай, зорнице моя, че не ти помогнах да видиш щастието в този Серьожа, който се втурна в нашия дом от Калуга и те откъсна от грижливите родители. Не ми трябваше на мен тогава на живот и смърт да се боря с него за тебе. Да бях знаела в тези години, Катенка, че променям твоята съдба. Сега ти си красива, самостоятелна, напълно независима и… самичка. Можех да разгоня всички облаци над тебе, да събера в юмрук всички твои бури-урагани, бих могла да намеря твоя Любим, Единствения! И да го донеса на трон пред очите ти, лазурни. Живота си ние сами си го правим. Дръж се, момичето ми и знай: за теб ще продължа да се моля и тук, и на небесата, ако попадна там. Ако пък не, то и в ада ще сляза да моля за твоята съдба: подкрепи моята дъщеричка, защити я от беди и не й давай да напусне живота, без да го преживее със своето семейство, без да роди детенце, без да разбере какво е животът това значи да обичаш тези, които са до теб!
Сутрин отивам на работа, а в главата ми лазят тежки мисли, защото не сме защитени от бедата, която ще докосне жителите на взривения дом, пешеходците в подземния подлез, пътниците в тролейбуса или в метрото. Никой от нас няма да се спаси! Намразих аз което и да е лице с кавказка националност, дори и това лице да страда. Разбит и разграбен роден дом, убити или изчезнали роднини, разпилял се народ по различни страни. И е принудено това лице да се скита по света, да проси и да се моли. И не може то да защити от нещастия своята жена и детенце! Виновно ли е това лице, че и в метрото, и на улицата, и в автобуса, и навсякъде от него се разбягват като от чумав и ако нещо се случи, него подозират, него обвиняват? Лица с кавказка националност и лица със славянска външност, не се убивайте един друг! Преди двеста години умен човек, на когото според семейното предание дедите му били от татарски произход, постъпил на руска служба, казал: „Взаимната ненавист на два народа рано или късно ще завърши гибелно за единия от тях.”
Седя, треперя, боя се, проща- вам се. А младият мъж с краси- вата южна външност, в кого е съсредоточена силата на високите кавказки планини и бурно носещите се снежни лавини, стана и излезе на поредната станция. И черната чанта отнесе със себе си! Нещастието мина съвсем близо!