Свидетельство о регистрации средства массовой информации Эл № ФС77-47356 выдано от 16 ноября 2011 г. Федеральной службой по надзору в сфере связи, информационных технологий и массовых коммуникаций (Роскомнадзор)

Читальный зал

национальный проект сбережения
русской литературы

Союз писателей XXI века
Издательство Евгения Степанова
«Вест-Консалтинг»

Евгений Юшин

 

Eвгений Юриевич Юшин е роден през 1 955 г. в град Езеро, Московска област. Детските му години преминават в рязанското село Лужки. Училище и педагоги- чески институт завършва в Улан-Удз. Работи като редактор в Централния дом на културата  на железопътните ра- ботници в Москва. Няколко години ръководи и литера- турния клуб „Магистрала”. От 1 986 г. работи в литературното и обществено-политическо списание „Млада гвардия”, където в началото ръководи отдел пое- зия, после става зам. главен редактор, а от ноември 1 999 г. главен редактор, в момента отново е редактор на също- то  място.
Стиховете на Е. Юшин присъстват постоянно в цент ралния печат – списания, алманаси, вестници, излъчват се по радиото и телевизията, превеждани са на български, немски, френски език. Автор е на десетки стихосбирки. Лауреат е на редица литературни награди: Общоруска награда на името на Александър Твардовски на Съюза на писателите на Русия (1 998 г.), наградата Александър Невс- ки „Верните синове на Русия” (2002 г.),  Международната литературна награда „Андрей Платонов” (2005 г.), Голяма- та литературна награда на Русия (2008 г.)



***

 

Сега у нас липи ухаят медни
и локвата е влюбена в небето,
и зад съседските огради – средни,
расте на ябълка луната, ето…

Ти идвай си. Създават много грижи
затворените, лесни градски кухни.
При нас на бора кукувица вижда
за кукувичетата дом и букли.

Животът тук е! И всякакъв е той.
Понякога и страшен е, и хубав.
С всеки миг изтича живият порой –
прекрасен е и няма друга грижа.

И само тук – в полето, има воля,
душата, страдайки да опознава.
Липите с глас камбанен са отколе –
старица пред вратата обич дава.



***

 

Ще мине всичко и ще стане веднъж
всичко, което искаме или не.
В небето се вглежда всеки голям мъж,
но не всеки чете по това небе.

С раждането на всеки – причастие:
светът дарява и мед, и отрова,
временни радости, че и щастие,
вечен хлад от една горска утроба.

Иначе в света не може да бъде
и го приемаме този свят такъв.
Пред земя и хора поклонът – съд е.
Кой съм аз: любимият или съм – блъф.



***

 

А този ден през лятото горещ е.
И на реката – в пясъка – ронлив.
Детска топка, забравена и смешна
тъгува под върбите с въздух свит.

И ето тя едва, едва изтърсва
умората останала от век…
Дойдох да седна без сега да бързам
и ромона да чуя воден – в пет…

Как всичко идва: детски смях сърдечен,
далечни ветрове през месец май.
Пред тъмни сенки на тъга отнесен
ще плувам в хладната вода безкрай.

И ще замижам пред лъчите коси
видял как пускат корени в брега,
а през мъглица бледа ручей носи
халатът воден, плуващ в дълбина.

Вината за това не носи никой,
че тъжно тук е – в този слънцепад.
Висок, пустинен полет птичи
като сено се пръска, гърбав, млад…

В полето погледът ми не се спира
на нищо в светналата равнина.
Дървета с водни гърбове избират
и паяжините покрай река…



ПОТОП

 

Трещяха мълнии. Мъглата се разкъса.
И рукна черният простор!
Навред край нас кипи вода, светът се въси
и се надига стон пред глух и сляп позор.

Разпръскват се и ябълки в градината,
от  гръмотевиците зли обезумели,
трошат се клоните в оградата в миг срината,
край къщите се трупат паднали, прострени.

Небето като че ли гвоздеи над нас кове
с гнева и яростта дъждовна на водата,
неотвратимо, злобно тя сега се вре
навсякъде в градината и сред тревата.

И кръстят се, уплашени са всички,
ридаят в грохота  на този дъжд, в мъглата,
че равнините ще изчезнат, всички пойни птички
водата ще залее днес всичко вече по земята.

И ще потънат, ще изчезнат даже планините
в дълбокото ще паднат страни и векове,
оставяйки света все още млад с мечтите –
единствено на облаци и на далечни ветрове.

На облаците само, на далечината – просто е,
така са волни и сърцето, и очите,
и нека за звездите своята любима песен пеем
и нов път да проправяме по небесата, свити.



***

 

В самия край на месец май,
тополовият пух, когато плува,
тук пеещата свирка на трамвай
чак до провинцията своя глас надува.

Не спира тя в света ревящ
със столични и с местни викове.
Като петела кукурига – все не спящ,
от миналото ни към нови дни се взира.

Забравила и власт, и тленност
не е загубила дълбочината на слуха.
Америка е до коляното й – ценност –
и жилав репей зад оградата в нощта.

Тя снема есенните дъждове над зелето,
пчелите праща всеки ден за мед.
И там, където, за да не ни е тъжно времето –
отново е така: картофите цъфтят.



***

 

Да живеем трябва, да се радваме на живота
и да се наслаждаваме на всеки нов ден,
защото никой не знае докога ни е вота –
колко ще преживеем, ще паднем ли в плен.

Ще удари гръм тук, тревите сами ще побягнат –
днес всички живеем накрая на бездната,
цветът на ливадите не е само слава излегната,
а се усмихва в душите ни, свети в мечта – звездната.

Поогледай се! Виждаш ли, още една минута премина
и с минута сега стана по-кратък векът ни.
Животът върви –  на воля тече си и
                                         без страх се излива…
И ту есен, ту първи сняг хората на
възрастта викат ни…

Колко ли думи са заровени в разораните ниви,
където се опиват и житни растения и цветя!
И живота на колко хора спи под бодили
така и недостигнали мечтите си от съня.

За тях тук е тъмно и тъмно –  хиляди пъти…
Животът им е животът сега… Бъдещето – в мъгла…
И ходят хората, ходят до гробищата –
търсят своето място по земята и по света.

 

Превод от руски
СТАНИСЛАВ ПЕНЕВ