Свидетельство о регистрации средства массовой информации Эл № ФС77-47356 выдано от 16 ноября 2011 г. Федеральной службой по надзору в сфере связи, информационных технологий и массовых коммуникаций (Роскомнадзор)

Читальный зал

национальный проект сбережения
русской литературы

Союз писателей XXI века
Издательство Евгения Степанова
«Вест-Консалтинг»

ОЛГА ДЕНИСОВА

 

СЪВРЕМЕННАТА ЛИТЕРАТУРА

 

Тя си има своите закони. Ако искаш да те четат, трябва да ги знаеш. Ето, например, ти, как би отговорил на въпроса какво е любов? Това е преди всичко еманация, инсталация, комуни­кация, прострация. Ето какво е любовта от гледна точка на определени групи творци на пе­чатната продукция. А ти си си мислил - трепетно съприкосно­вение, страстни обятия, общу­ване на душите, блажено преживяване. Даже не си мисли в тяхно присъствие да употре­биш такива нафталинови думи и понятия. Съвременната лите­ратура - това е борба с литера­турата. В тази борба побеждава все пак литературата. Или Лите­ратурата? Затруднявам се да направя окончателен анализ.
Еманацията с инсталацията редовно я консумират рафини­раните читатели - наместени, постоянни, светски окололите- ратурни дебелаци. А масовият потребител? Особено страда­щият от дефицита на романтика у стопанката си в къщи. На него, на тях как да им подадеш лите­ратурата, че да си отворят обя­тията, да им предизвикаш комуникация и прострация? Та­ка че, ако искаш да започнеш да пишеш, определи преди всичко за кого ще пишеш... Или напри­мер, мотивацията ти за поколе­нието, което е закърмено с млякото на компютърните програми, бледо светещи в тъмнината с виолетовия си цвят към тях - страстните обитатели на виртуалния свят. И как ще го наречеш: еманиращи обятия или инсталационно съпри­косновение. Главното за тях е, че всичко ставащо, става в кому­никативното пространство, че това е връх на комуникативната прострация. За да може на следващото ниво току-що умре­лият в схватката със световното зло герой, да има още един шанс все пак да се провре към да­лечната, неясна, но така желана цел.
А ако имаш собствен глас, днес (сега) това вече просто е безумие. Собствен глас е прието да имат тези, които пишат за се­бе си. Без да се страхуват, че на­писаното ще бъде прочетено от някого, ще бъде разкритикувано и така може дори да създаде у тях вътрешен комплекс за не­пълноценност.
И така, сегашните „писатели" ще се хвърлят сред дивите дебри на своите стихчета и разказчета с отдавна зараснали рани, не чувствайки срам, точно като зверове или като малки деца. И ще продължат да пишат със синтактични и стилистични грешки (!), понякога гръмко възхищавайки се на опиващия ги живот или жалко стенейки в плач, ако някой им причини или те самите си причинят болка.
Стихчетата им, редовете на тво­ренията им сам самички се построяват в главите им, риму­ват се един с друг, а понякога - напук, отказват и да се римуват, стесняват обичайно порядъчни­те им мисли и не им дават спо­койно да заспят - да заспят, докато техните създатели не станат и не ги запишат на хартия, за да се упражнят по то­зи начин за създаването на нови поетически или белетристични изделия.
Повече от всеки да говорят със свой глас могат децата или попадналите в годините на ста­ростта възрастни хора, които се вдетеняват. Изразяване в стил „примитивизъм" се нарича тяхното творческо самоизразя- ване. И само те са там. Слава Богу, че нищо не знаят. Да ги че­теш е забавно. Дори се възхища­ваш. Да пишеш в техния стил е безполезно. Те са толкова непредсказуеми, че постоянно сменят маниера си, самоизясня- вайки се като някоя боа, която сменя кожата си, захвърляйки я посред джунглата без всякакво съжаление. В тяхната колебли­ва, неустойчива афористичност има някаква дълбока, многоу- равняваща философия и обая­телна непосредственост на съществуването в просторите на автентичната Литература.
Искаш на пишеш? Искаш да те четат? Това, практически е Хамлетов въпрос. Мисля, че право на живот имат всички ви­дове литератури и Литература­та. Добре е, че ги има. Ужасно е да си въобразиш, какво би било, ако тях ги няма. Никой не би чул при обичайното съпри­косновение на ръцете така кра­сивото съзвучие от букви: Е-М-А-Н-А-Ц-И-Я. И никой не е подушвал в примитивното сексуално влечение взаимното стремление на близките, родствени души. Малките герои биха могли да загинат на първо­то ниво на своето съществуване и не биха имали надежда да поправят грешките си, да прео­долеят препятствията и да се убедят (нека, уж така, поне веднъж пожелаят!),че новото ниво на тяхното битие се отли­чава от предното само по увели­ченото количество на сложни препятствия по пътя към неизвестната цел.
Съвременната литература е плач на неутешено детенце, на което му е страшно да е само - това е вик неизвестно към кого: Вижте ме! Пожелайте ме! Обикнете ме, моля ви! Значи, все пак - любов. Да. Това е добре. Смисълът за съществува­нето на литературата е намерен. Изпълнението на нови запове­ди... Търсим, търсим отговора на зададения въпрос. И не трябва да пишем „на масата".
Не заблуждавайте...Не сте такива вие, деца, скъпи примитивисти. Програмата на вашия живот е пусната - назад ход няма. Само не се карайте един с друг, мно- гоуважаеми литератори, как да пишете. Ние не се обиждаме на Жорж Санд, че е писала на френски, а Томас Ман, напри­мер, на немски. Тези различни езици са утешение за нас, те са като забавни играчки, като ре­буси, а не като наказание, както беше по-рано прието да се мисли - след разрушаването на Вавилонската кула. Бонбонка, дадена на плачещото детенце, на което се е развалил домът от кубчета. Развалил се е не защото „не трябва", а защото не му е позволено да строи както трябва. За това има друг Архитект.
Дайте да се побратимим един с друг на самия край на окопа, в последната секунда на примирие­то. И отново в бой? Покоят само ни се присънва? „Опакованите в бронята на бронежилетките на най-новите технологии двама ге­рои, чувствителни към еманация­та в съприкосновението с протегнатата в невербалната прострация ръка, си подарили един друг на прощаване запомня­що се до самия им смъртен час горещо и страстно целуване".

 

Превод от руски КИРИЛ ТОДОРОВ