ОЛГА ДЕНИСОВА
СЪВРЕМЕННАТА ЛИТЕРАТУРА
Тя си има своите закони. Ако искаш да те четат, трябва да ги знаеш. Ето, например, ти, как би отговорил на въпроса какво е любов? Това е преди всичко еманация, инсталация, комуникация, прострация. Ето какво е любовта от гледна точка на определени групи творци на печатната продукция. А ти си си мислил - трепетно съприкосновение, страстни обятия, общуване на душите, блажено преживяване. Даже не си мисли в тяхно присъствие да употребиш такива нафталинови думи и понятия. Съвременната литература - това е борба с литературата. В тази борба побеждава все пак литературата. Или Литературата? Затруднявам се да направя окончателен анализ.
Еманацията с инсталацията редовно я консумират рафинираните читатели - наместени, постоянни, светски окололите- ратурни дебелаци. А масовият потребител? Особено страдащият от дефицита на романтика у стопанката си в къщи. На него, на тях как да им подадеш литературата, че да си отворят обятията, да им предизвикаш комуникация и прострация? Така че, ако искаш да започнеш да пишеш, определи преди всичко за кого ще пишеш... Или например, мотивацията ти за поколението, което е закърмено с млякото на компютърните програми, бледо светещи в тъмнината с виолетовия си цвят към тях - страстните обитатели на виртуалния свят. И как ще го наречеш: еманиращи обятия или инсталационно съприкосновение. Главното за тях е, че всичко ставащо, става в комуникативното пространство, че това е връх на комуникативната прострация. За да може на следващото ниво току-що умрелият в схватката със световното зло герой, да има още един шанс все пак да се провре към далечната, неясна, но така желана цел.
А ако имаш собствен глас, днес (сега) това вече просто е безумие. Собствен глас е прието да имат тези, които пишат за себе си. Без да се страхуват, че написаното ще бъде прочетено от някого, ще бъде разкритикувано и така може дори да създаде у тях вътрешен комплекс за непълноценност.
И така, сегашните „писатели" ще се хвърлят сред дивите дебри на своите стихчета и разказчета с отдавна зараснали рани, не чувствайки срам, точно като зверове или като малки деца. И ще продължат да пишат със синтактични и стилистични грешки (!), понякога гръмко възхищавайки се на опиващия ги живот или жалко стенейки в плач, ако някой им причини или те самите си причинят болка.
Стихчетата им, редовете на творенията им сам самички се построяват в главите им, римуват се един с друг, а понякога - напук, отказват и да се римуват, стесняват обичайно порядъчните им мисли и не им дават спокойно да заспят - да заспят, докато техните създатели не станат и не ги запишат на хартия, за да се упражнят по този начин за създаването на нови поетически или белетристични изделия.
Повече от всеки да говорят със свой глас могат децата или попадналите в годините на старостта възрастни хора, които се вдетеняват. Изразяване в стил „примитивизъм" се нарича тяхното творческо самоизразя- ване. И само те са там. Слава Богу, че нищо не знаят. Да ги четеш е забавно. Дори се възхищаваш. Да пишеш в техния стил е безполезно. Те са толкова непредсказуеми, че постоянно сменят маниера си, самоизясня- вайки се като някоя боа, която сменя кожата си, захвърляйки я посред джунглата без всякакво съжаление. В тяхната колеблива, неустойчива афористичност има някаква дълбока, многоу- равняваща философия и обаятелна непосредственост на съществуването в просторите на автентичната Литература.
Искаш на пишеш? Искаш да те четат? Това, практически е Хамлетов въпрос. Мисля, че право на живот имат всички видове литератури и Литературата. Добре е, че ги има. Ужасно е да си въобразиш, какво би било, ако тях ги няма. Никой не би чул при обичайното съприкосновение на ръцете така красивото съзвучие от букви: Е-М-А-Н-А-Ц-И-Я. И никой не е подушвал в примитивното сексуално влечение взаимното стремление на близките, родствени души. Малките герои биха могли да загинат на първото ниво на своето съществуване и не биха имали надежда да поправят грешките си, да преодолеят препятствията и да се убедят (нека, уж така, поне веднъж пожелаят!),че новото ниво на тяхното битие се отличава от предното само по увеличеното количество на сложни препятствия по пътя към неизвестната цел.
Съвременната литература е плач на неутешено детенце, на което му е страшно да е само - това е вик неизвестно към кого: Вижте ме! Пожелайте ме! Обикнете ме, моля ви! Значи, все пак - любов. Да. Това е добре. Смисълът за съществуването на литературата е намерен. Изпълнението на нови заповеди... Търсим, търсим отговора на зададения въпрос. И не трябва да пишем „на масата".
Не заблуждавайте...Не сте такива вие, деца, скъпи примитивисти. Програмата на вашия живот е пусната - назад ход няма. Само не се карайте един с друг, мно- гоуважаеми литератори, как да пишете. Ние не се обиждаме на Жорж Санд, че е писала на френски, а Томас Ман, например, на немски. Тези различни езици са утешение за нас, те са като забавни играчки, като ребуси, а не като наказание, както беше по-рано прието да се мисли - след разрушаването на Вавилонската кула. Бонбонка, дадена на плачещото детенце, на което се е развалил домът от кубчета. Развалил се е не защото „не трябва", а защото не му е позволено да строи както трябва. За това има друг Архитект.
Дайте да се побратимим един с друг на самия край на окопа, в последната секунда на примирието. И отново в бой? Покоят само ни се присънва? „Опакованите в бронята на бронежилетките на най-новите технологии двама герои, чувствителни към еманацията в съприкосновението с протегнатата в невербалната прострация ръка, си подарили един друг на прощаване запомнящо се до самия им смъртен час горещо и страстно целуване".
Еманацията с инсталацията редовно я консумират рафинираните читатели - наместени, постоянни, светски окололите- ратурни дебелаци. А масовият потребител? Особено страдащият от дефицита на романтика у стопанката си в къщи. На него, на тях как да им подадеш литературата, че да си отворят обятията, да им предизвикаш комуникация и прострация? Така че, ако искаш да започнеш да пишеш, определи преди всичко за кого ще пишеш... Или например, мотивацията ти за поколението, което е закърмено с млякото на компютърните програми, бледо светещи в тъмнината с виолетовия си цвят към тях - страстните обитатели на виртуалния свят. И как ще го наречеш: еманиращи обятия или инсталационно съприкосновение. Главното за тях е, че всичко ставащо, става в комуникативното пространство, че това е връх на комуникативната прострация. За да може на следващото ниво току-що умрелият в схватката със световното зло герой, да има още един шанс все пак да се провре към далечната, неясна, но така желана цел.
А ако имаш собствен глас, днес (сега) това вече просто е безумие. Собствен глас е прието да имат тези, които пишат за себе си. Без да се страхуват, че написаното ще бъде прочетено от някого, ще бъде разкритикувано и така може дори да създаде у тях вътрешен комплекс за непълноценност.
И така, сегашните „писатели" ще се хвърлят сред дивите дебри на своите стихчета и разказчета с отдавна зараснали рани, не чувствайки срам, точно като зверове или като малки деца. И ще продължат да пишат със синтактични и стилистични грешки (!), понякога гръмко възхищавайки се на опиващия ги живот или жалко стенейки в плач, ако някой им причини или те самите си причинят болка.
Стихчетата им, редовете на творенията им сам самички се построяват в главите им, римуват се един с друг, а понякога - напук, отказват и да се римуват, стесняват обичайно порядъчните им мисли и не им дават спокойно да заспят - да заспят, докато техните създатели не станат и не ги запишат на хартия, за да се упражнят по този начин за създаването на нови поетически или белетристични изделия.
Повече от всеки да говорят със свой глас могат децата или попадналите в годините на старостта възрастни хора, които се вдетеняват. Изразяване в стил „примитивизъм" се нарича тяхното творческо самоизразя- ване. И само те са там. Слава Богу, че нищо не знаят. Да ги четеш е забавно. Дори се възхищаваш. Да пишеш в техния стил е безполезно. Те са толкова непредсказуеми, че постоянно сменят маниера си, самоизясня- вайки се като някоя боа, която сменя кожата си, захвърляйки я посред джунглата без всякакво съжаление. В тяхната колеблива, неустойчива афористичност има някаква дълбока, многоу- равняваща философия и обаятелна непосредственост на съществуването в просторите на автентичната Литература.
Искаш на пишеш? Искаш да те четат? Това, практически е Хамлетов въпрос. Мисля, че право на живот имат всички видове литератури и Литературата. Добре е, че ги има. Ужасно е да си въобразиш, какво би било, ако тях ги няма. Никой не би чул при обичайното съприкосновение на ръцете така красивото съзвучие от букви: Е-М-А-Н-А-Ц-И-Я. И никой не е подушвал в примитивното сексуално влечение взаимното стремление на близките, родствени души. Малките герои биха могли да загинат на първото ниво на своето съществуване и не биха имали надежда да поправят грешките си, да преодолеят препятствията и да се убедят (нека, уж така, поне веднъж пожелаят!),че новото ниво на тяхното битие се отличава от предното само по увеличеното количество на сложни препятствия по пътя към неизвестната цел.
Съвременната литература е плач на неутешено детенце, на което му е страшно да е само - това е вик неизвестно към кого: Вижте ме! Пожелайте ме! Обикнете ме, моля ви! Значи, все пак - любов. Да. Това е добре. Смисълът за съществуването на литературата е намерен. Изпълнението на нови заповеди... Търсим, търсим отговора на зададения въпрос. И не трябва да пишем „на масата".
Не заблуждавайте...Не сте такива вие, деца, скъпи примитивисти. Програмата на вашия живот е пусната - назад ход няма. Само не се карайте един с друг, мно- гоуважаеми литератори, как да пишете. Ние не се обиждаме на Жорж Санд, че е писала на френски, а Томас Ман, например, на немски. Тези различни езици са утешение за нас, те са като забавни играчки, като ребуси, а не като наказание, както беше по-рано прието да се мисли - след разрушаването на Вавилонската кула. Бонбонка, дадена на плачещото детенце, на което се е развалил домът от кубчета. Развалил се е не защото „не трябва", а защото не му е позволено да строи както трябва. За това има друг Архитект.
Дайте да се побратимим един с друг на самия край на окопа, в последната секунда на примирието. И отново в бой? Покоят само ни се присънва? „Опакованите в бронята на бронежилетките на най-новите технологии двама герои, чувствителни към еманацията в съприкосновението с протегнатата в невербалната прострация ръка, си подарили един друг на прощаване запомнящо се до самия им смъртен час горещо и страстно целуване".
Превод от руски КИРИЛ ТОДОРОВ