Свидетельство о регистрации средства массовой информации Эл № ФС77-47356 выдано от 16 ноября 2011 г. Федеральной службой по надзору в сфере связи, информационных технологий и массовых коммуникаций (Роскомнадзор)

Читальный зал

национальный проект сбережения
русской литературы

Союз писателей XXI века
Издательство Евгения Степанова
«Вест-Консалтинг»

ИВАН
ГОЛУБНИЧИЙ


ДВОЙНИК
 
– 1 –

Аз те създавах в нощта
и нощта беше странна.
Ангел в пламъка на свещта
изгори крила навярно.

И ме прекръсти с мъка,
и отлетя той в мрака.
А аз с трепереща ръка
ужасния знак изсякох.

Тишината плуваше околовръз
и натежа мъглата,
падна от стената кръст –
странна нощ, необятна.

Животинският страх изчезна –
и скръбта беше в пръстта
по изгорени на кладата-бездна
от името на Христа,

по приелите тежкия кръст
в най-глухата старина
за отмятане на завесата
в навъсената ни страна…

Бягаха сенки по стената –
от огън син тук дошли,
някой плачеше в тишината,
оплаквайки ме с дни.



– 2 –

„Кой разговаря с мен, кой
ми предрича беда?...”
Ще надяна старо палто – с вой,
във влажната нощ ще вървя.

„Кой ми се явява в нощите,
рови се в моите сънища?...”
Тъмните жилища си мълчат,
само бесът вие в черните им кътища.

„Кой изгони сега ангела
от моето рамо?...”
На небето червената луна
като печат на смъртта е само.

„Кой се мотае там по двора,
по моите следи?...”
Метат ветровете хладни
преддверието на смутове жадни.

„Давай, да се върнем, не бързайки,
и заедно в къщи да влезем!...”
Плаче пияната душа, хлъзгава,
под дъжда силен и леден.



– 3 –

„Ние с теб сега сме едно –
ти и аз.
Виж в прозореца си ясно –
ни душа, ни глас.
Всичко е еднакво.

Ние с тебе – без шега, сме си
аз и ти.
Хората не жалим гласно,
ще дочакаме и тъмноти,
но без гости е опасно.

… Ей, послушай, аз това ли съм
или си ти?!
Просто сме семейство странно
или на самотата изчадия сме ранни?...”

Очите мъртви – са и празни,
въздишка тиха в тъмнината.



* * *

Опияняващ мирис на рози, чаши на
                                                       масата,
студена звезда, горяща в мъглата с
                                                         класа,
признанието на пламенни думи,
                                                   ненужни,
в скъпите гробове тревата е
                                 пораснала дружно,
спокойният поглед на луната е като
                                                  укор ням,
душата световна – възвишена скръб е
                                                    и блян…

Така животът се изживява и пиеш
                                             своето вино,
не разравяш това, което е умряло и
                                   отдавна е минало,
не загубваш това, което отново ти е
                                              предречено,
през нощта гледайки безсмислено в
                                   прозорец отсечен,
обичаш другарите си, прощаваш на
                                         белите врагове
и жертви принасяш на присмиващите
                                                  се богове.



* * *

„Русия я няма. Тя себе си е изгорила…”
                             Максимилиан Волошин


Смутни времена. И мъката е в очите.
В далечината тъмна уморена камбана
                                                       вяло

плава – губи се в миг в невидение в
                                                мъглите
като че ли сърцето да бие е спряло.

Е, какво, моя Русийо? Нима ти си това –
в тъмнината на времето замлъкнал
                                              тих стон?
Но, чуй! – отново от неведома висота
душата ще се освети от блажен звън.

А този звън е друг – с нетукашна
                                                 чистота
като благодатта на опияняваща
                                               молитва!
Гори Изтокът – сякаш разляно злато е
                                                   плътта
и златее в пламък дори кръста, и
                                                 литва…

– Казваш ми ти – тя себе си е
                                             изгорила?
Защо тогава до сутринта звънят
                       камбаните с все сила?



* * *

Като херувим светъл денят прелетя,
оставяйки само вълнение в кръвта.

И дълго догаряше залезът в мъглата,
хвърлил пламък в манастирската
                                      градина свята.

Нощта плаваше печална и чиста
като образ на православния кръст
                                                   бистра.

В своята килия се молеше монахът,
повтаряйки тихо славеивите песни
                                                     някак

от пустата градина на манастира…
Затрептя в далечината нова зора,
                                             заизвира –

денят там изгряваше като покрива на
                                                  църква,
като знак на неизчерпаемата любов
                     жива, никога – мъртва.



* * *

„Разединението на нощта
над селото увисна…”
                  Фьодор Сологуб

Какво, Родино моя?... Как е болен
                                              твоят сън.
На улицата нощна сам стоя навън.
Изгубих любовта аз и си изгорих
                                                  душата,
и вечерята ми – тъжна, и домът ми –
                                        беден шатър.

Но нито любовта, нито Родината си в
                                                      нищо
не обвинявам – аз сам загубих пътя
                                                    пищен.

И просто твърде много, много исках
и затова останах без да правя нещо
                                               истински.

И на страната пред димящите
                                             развалини
страданията ми нелепи, смешни са
                                                       дори.

Не е по силите ми аз да превъзмогна,
                                                       знам,
нощта тъй глуха и разединението
                                            нощно сам.

Превод от руски
СТАНИСЛАВ ПЕНЕВ