ИВАН
ГОЛУБНИЧИЙ
ГОЛУБНИЧИЙ
ДВОЙНИК
– 1 –
– 1 –
Аз те създавах в нощта
и нощта беше странна.
Ангел в пламъка на свещта
изгори крила навярно.
И ме прекръсти с мъка,
и отлетя той в мрака.
А аз с трепереща ръка
ужасния знак изсякох.
Тишината плуваше околовръз
и натежа мъглата,
падна от стената кръст –
странна нощ, необятна.
Животинският страх изчезна –
и скръбта беше в пръстта
по изгорени на кладата-бездна
от името на Христа,
по приелите тежкия кръст
в най-глухата старина
за отмятане на завесата
в навъсената ни страна…
Бягаха сенки по стената –
от огън син тук дошли,
някой плачеше в тишината,
оплаквайки ме с дни.
и нощта беше странна.
Ангел в пламъка на свещта
изгори крила навярно.
И ме прекръсти с мъка,
и отлетя той в мрака.
А аз с трепереща ръка
ужасния знак изсякох.
Тишината плуваше околовръз
и натежа мъглата,
падна от стената кръст –
странна нощ, необятна.
Животинският страх изчезна –
и скръбта беше в пръстта
по изгорени на кладата-бездна
от името на Христа,
по приелите тежкия кръст
в най-глухата старина
за отмятане на завесата
в навъсената ни страна…
Бягаха сенки по стената –
от огън син тук дошли,
някой плачеше в тишината,
оплаквайки ме с дни.
– 2 –
„Кой разговаря с мен, кой
ми предрича беда?...”
Ще надяна старо палто – с вой,
във влажната нощ ще вървя.
„Кой ми се явява в нощите,
рови се в моите сънища?...”
Тъмните жилища си мълчат,
само бесът вие в черните им кътища.
„Кой изгони сега ангела
от моето рамо?...”
На небето червената луна
като печат на смъртта е само.
„Кой се мотае там по двора,
по моите следи?...”
Метат ветровете хладни
преддверието на смутове жадни.
„Давай, да се върнем, не бързайки,
и заедно в къщи да влезем!...”
Плаче пияната душа, хлъзгава,
под дъжда силен и леден.
ми предрича беда?...”
Ще надяна старо палто – с вой,
във влажната нощ ще вървя.
„Кой ми се явява в нощите,
рови се в моите сънища?...”
Тъмните жилища си мълчат,
само бесът вие в черните им кътища.
„Кой изгони сега ангела
от моето рамо?...”
На небето червената луна
като печат на смъртта е само.
„Кой се мотае там по двора,
по моите следи?...”
Метат ветровете хладни
преддверието на смутове жадни.
„Давай, да се върнем, не бързайки,
и заедно в къщи да влезем!...”
Плаче пияната душа, хлъзгава,
под дъжда силен и леден.
– 3 –
„Ние с теб сега сме едно –
ти и аз.
Виж в прозореца си ясно –
ни душа, ни глас.
Всичко е еднакво.
Ние с тебе – без шега, сме си
аз и ти.
Хората не жалим гласно,
ще дочакаме и тъмноти,
но без гости е опасно.
… Ей, послушай, аз това ли съм
или си ти?!
Просто сме семейство странно
или на самотата изчадия сме ранни?...”
Очите мъртви – са и празни,
въздишка тиха в тъмнината.
ти и аз.
Виж в прозореца си ясно –
ни душа, ни глас.
Всичко е еднакво.
Ние с тебе – без шега, сме си
аз и ти.
Хората не жалим гласно,
ще дочакаме и тъмноти,
но без гости е опасно.
… Ей, послушай, аз това ли съм
или си ти?!
Просто сме семейство странно
или на самотата изчадия сме ранни?...”
Очите мъртви – са и празни,
въздишка тиха в тъмнината.
* * *
Опияняващ мирис на рози, чаши на
масата,
студена звезда, горяща в мъглата с
класа,
признанието на пламенни думи,
ненужни,
в скъпите гробове тревата е
пораснала дружно,
спокойният поглед на луната е като
укор ням,
душата световна – възвишена скръб е
и блян…
Така животът се изживява и пиеш
своето вино,
не разравяш това, което е умряло и
отдавна е минало,
не загубваш това, което отново ти е
предречено,
през нощта гледайки безсмислено в
прозорец отсечен,
обичаш другарите си, прощаваш на
белите врагове
и жертви принасяш на присмиващите
се богове.
масата,
студена звезда, горяща в мъглата с
класа,
признанието на пламенни думи,
ненужни,
в скъпите гробове тревата е
пораснала дружно,
спокойният поглед на луната е като
укор ням,
душата световна – възвишена скръб е
и блян…
Така животът се изживява и пиеш
своето вино,
не разравяш това, което е умряло и
отдавна е минало,
не загубваш това, което отново ти е
предречено,
през нощта гледайки безсмислено в
прозорец отсечен,
обичаш другарите си, прощаваш на
белите врагове
и жертви принасяш на присмиващите
се богове.
* * *
„Русия я няма. Тя себе си е изгорила…”
Максимилиан Волошин
Максимилиан Волошин
Смутни времена. И мъката е в очите.
В далечината тъмна уморена камбана
вяло
плава – губи се в миг в невидение в
мъглите
като че ли сърцето да бие е спряло.
Е, какво, моя Русийо? Нима ти си това –
в тъмнината на времето замлъкнал
тих стон?
Но, чуй! – отново от неведома висота
душата ще се освети от блажен звън.
А този звън е друг – с нетукашна
чистота
като благодатта на опияняваща
молитва!
Гори Изтокът – сякаш разляно злато е
плътта
и златее в пламък дори кръста, и
литва…
– Казваш ми ти – тя себе си е
изгорила?
Защо тогава до сутринта звънят
камбаните с все сила?
В далечината тъмна уморена камбана
вяло
плава – губи се в миг в невидение в
мъглите
като че ли сърцето да бие е спряло.
Е, какво, моя Русийо? Нима ти си това –
в тъмнината на времето замлъкнал
тих стон?
Но, чуй! – отново от неведома висота
душата ще се освети от блажен звън.
А този звън е друг – с нетукашна
чистота
като благодатта на опияняваща
молитва!
Гори Изтокът – сякаш разляно злато е
плътта
и златее в пламък дори кръста, и
литва…
– Казваш ми ти – тя себе си е
изгорила?
Защо тогава до сутринта звънят
камбаните с все сила?
* * *
Като херувим светъл денят прелетя,
оставяйки само вълнение в кръвта.
И дълго догаряше залезът в мъглата,
хвърлил пламък в манастирската
градина свята.
Нощта плаваше печална и чиста
като образ на православния кръст
бистра.
В своята килия се молеше монахът,
повтаряйки тихо славеивите песни
някак
от пустата градина на манастира…
Затрептя в далечината нова зора,
заизвира –
денят там изгряваше като покрива на
църква,
като знак на неизчерпаемата любов
жива, никога – мъртва.
оставяйки само вълнение в кръвта.
И дълго догаряше залезът в мъглата,
хвърлил пламък в манастирската
градина свята.
Нощта плаваше печална и чиста
като образ на православния кръст
бистра.
В своята килия се молеше монахът,
повтаряйки тихо славеивите песни
някак
от пустата градина на манастира…
Затрептя в далечината нова зора,
заизвира –
денят там изгряваше като покрива на
църква,
като знак на неизчерпаемата любов
жива, никога – мъртва.
* * *
„Разединението на нощта
над селото увисна…”
Фьодор Сологуб
над селото увисна…”
Фьодор Сологуб
Какво, Родино моя?... Как е болен
твоят сън.
На улицата нощна сам стоя навън.
Изгубих любовта аз и си изгорих
душата,
и вечерята ми – тъжна, и домът ми –
беден шатър.
Но нито любовта, нито Родината си в
нищо
не обвинявам – аз сам загубих пътя
пищен.
И просто твърде много, много исках
и затова останах без да правя нещо
истински.
И на страната пред димящите
развалини
страданията ми нелепи, смешни са
дори.
Не е по силите ми аз да превъзмогна,
знам,
нощта тъй глуха и разединението
нощно сам.
твоят сън.
На улицата нощна сам стоя навън.
Изгубих любовта аз и си изгорих
душата,
и вечерята ми – тъжна, и домът ми –
беден шатър.
Но нито любовта, нито Родината си в
нищо
не обвинявам – аз сам загубих пътя
пищен.
И просто твърде много, много исках
и затова останах без да правя нещо
истински.
И на страната пред димящите
развалини
страданията ми нелепи, смешни са
дори.
Не е по силите ми аз да превъзмогна,
знам,
нощта тъй глуха и разединението
нощно сам.
Превод от руски
СТАНИСЛАВ ПЕНЕВ
СТАНИСЛАВ ПЕНЕВ