Свидетельство о регистрации средства массовой информации Эл № ФС77-47356 выдано от 16 ноября 2011 г. Федеральной службой по надзору в сфере связи, информационных технологий и массовых коммуникаций (Роскомнадзор)

Читальный зал

национальный проект сбережения
русской литературы

Союз писателей XXI века
Издательство Евгения Степанова
«Вест-Консалтинг»

ЛЕВ КОТЮКОВ


СПОМНЯЙКИ СИ ЗА ВЛАДИМИР ВИСОЦКИ
ПРЕЗ ГОРЕЩИЯ ЮЛИ НА 2010 ГОДИНА

Това, което помним –
са само наши лични
представи за несбъднатото.

Ти, братко, за нищо не си виновен
и всичко просто си идва на мястото.
Почти като в ад е светът затворен
или в преддверието на ада – тясното.

И задъхвайки се от жарта жарка,
животът ти притичва по въглените –
в разгара на дяволската игра – мярка,
вълка си с червената шапчица, пълен.

Никой няма да те спасява вече,
но постигайки най-после неземното,
хванал си възпаление от речи –
от думи, съвсем оглушали в тъмното.

Сам самичък си ти сега съдия
и сам си виновник за безпределното…
И Бог, може би, е до тебе сега –
без работа е отдавна над земното.

Но ти за нищо вече не си виновен
и всичко просто си идва на мястото.
А това още не е ада затворен,
ни преддверието на ада – тясното.



НЕВЪЗМОЖНОСТ

Съмняващият се в своята вяра
прилича на вълна,
разбиваща се в каменния бряг.

Всичко ще изчезне в мрака предвечен,
ще изчезне всичко – и в рая, и в ада...
И в път някакъв – за нас безконечен –
само аз без път дълго за пътя се стягам.

В кома е в нас утаената глина –
в най-далечния, чуждия, злачния край,
забравил родните гробове, свидни,
май че живота си съм забравил докрай.

В кома е в нас утаената глина –
като земя със забравени гробове.
В края на равнината и да се срина –
не съм забравил високите борове.

Над ръжта някъде ще зейне пропаст,
понякога спира сърцето да люби...
Не друг! Бог само е с дадената власт
този живот крехък и мен – да изгуби..



КЪСНА ПРОЛЕТ

Повтаря се това, което отминава.

Отново се събираме и в късна пролет
избухва сребърната светлина в кръвта.
Ще стане плът единна тя с душата в полет,
ще ни обхванат образи на любовта.

И всичко минало отново ще си спомним,
несбъднатото също ще развей крило...
Но, Господи – все малко ни е и сме склонни
отново да повторим каквото е било.

Все разделени – на пролет ще се съберем
и вечността, като вода, ще ни измие...
В неповторимото повтаряме се в този ден,
но в любовта неповторими сме си ние...



БЕЗ СТИХОВЕ

Поетът – и без стихове си е поет,
не е изменник подъл на словата.
И там, море, където няма, е приет –
морето му е до коляното... В душата.

Знам, на поета стихове не са му нужни –
самият той е паметник приживе.
С жена и без жена поетът просто служи
и не предава своя род, не се разнежва.

Поетът – в епохата на куп промени
без думи – на думите цена поставя.
И там, където със стени са заградени
той през стените преминава – не остава.

Поетът – и без стихове си е поет!
И не пести доброто, светлината...
Спасението липсва за поета клет,
но няма, знам, спасение и от поета.



СРЕД БЕЗКРАЙНОСТТА

Аз се родих на чернозем,
а израснах на камък.

Изведнъж се оказа, че всичко съм свършил
и жадува най-после безумството разум,
не, не съм живял аз – вековете прекършил,
нито веднъж със себе си не съм излязъл.

Все едно, че вселенската, най-тъмна ръжда
теб те разяжда между делата ти нови
и тялото губи самотно самò душа,
прозирайки единичното в цяло отново.

И тъмнината за събудената душа
е по-страшна от земното ни безумие –
до черната, застреляна в упор мрачина
е високият порив – пълнолунието.

Колко е тежка съдбата на тъмнината!
Знам, никой на този живот не е потребен...
И някъде горе е огромна Луната –
в нули се обръщат душите – знак последен.



МОЕТО ЖИТЕЙСКО ВРЕМЕ

Времето е неизвестна
форма на живот.

В своето тъпо, безсрамно безумие
вие за едно сте мечтали с двуличие –
да ме заровите жив в гроба, лунния,
ръце да не цапате даже… С приличие…

А аз не разбирах, наистина – нищо,
и причината на завистта ви, заклета.
И тъпото време отнемах, разнищвах –
на тъпия ви живот радостта, подета.

Не разбирах, естествено, не разбирах –
животът и времето не са си роднини…
В какъв ли гроб днес хората ви зариват,
завистници мои, от жлъчта гнусна, сини.

А аз не загинах, неоставил следа
в неласкавото ми и родно Отечество –
и ми е странно, понякога – и шега,
че имам и време за живота невесел.

Поетът е там – в зеещата висина,
безумието в бездната долу отстъпва…
Стига времето за живота – ето, на –
но само животът не ни стига: издъхва.

Превод Станислав Пенев